Овен
В едно бедно селце се родило красиво момченце. То живеело еднообразно сред жители, които водели безсмислено съществуване. Веднъж на детето му се присънило сън, в който видял обширно водно пространство. Сърцето му затрептяло от прекрасното видение и то побързало да го разкаже на останалите. Оказало се, че никой от сънародниците му не знаел какво е това „чудо на чудесата" и в общи линии стигнали до извода, че момчето „си е изгубило ума". Минали години, пораснал и вече юноша, той не могъл да забрави своя сън и тръгнал на път, за да търси тази „необятна вода". Вървял, вървял и стигнал до кръстопът с множество разклонения. Решил да поеме по най-десния път и така се озовал в едно малко селце, където хората имали поминък и живеели спокойно. На момчето му харесала обстановката и приел поканата да остане. Дните се нижели неусетно, той получавал достатъчно храна и внимание... но нещо му липсвало, сърцето му не било изпълнено с радост и ето, че пак му се присънило морето...и той отново се отправил на път. Пак стигнал до разклона, но поел в следващата посока. Вървял, вървял и пред него се появил град. Момчето първо се настанило, за да си почине само, но после се увлякло от шума и оживлението, намерил си работа, усвоил нови знания и занаят, завързал приятелства и така минали години, животът му бил пълен и успешен. Но пак му се присънило морето...то чувствало, че ако не стигне до тази „необятна шир" няма да изпълни някаква мисия и отново тръгнало на път.Стигнало до разклона, избрало поредната посока вървяло, вървяло и пред него изникнала къщичка обитавана от неземна красавица. Запленен от нея младежът й предложил да се оженят. Тя се съгласила и те създали семейство с три дечица. Годините минавали и той почти забравил за своята мечта. Децата му пораснали и пак му се присънило морето...Вече старец, той бил твърдо убеден, че накрая на силите си не бива да се отказва от мечтата си. Но трябвало да изостави дома, в който прекарал толкова прекрасни мигове със своята жена и синовете си...Решението било трудно, но той пак тръгнал на път. Стигнал до разклона и поел в последната посока. Трънлива пътека се оказала тя, изпълнена с препятствия. Старецът се уплашил, че няма да му стигнат силите...все пак изкачил един висок връх и пред него се разкрила необятна шир. Старецът със сълзи на очите видял всички пътеки, по които е бил поел- и към селцето, града, къщичката...всички те водели до неговата мечта- морето, което се ширело зад тях, но едва сега разбрал това, защото нито един път не продължил до края...
Телец
Вървяло по пътеката малко магаренце. Зад себе си дърпал каруца пълна с всякакви вещи. „Забавно магаренце- помислила си лисицата.-Защо влачи тези никому не нужни неща?" И решила да се позабавлява с магаренцето. Хвърлила му един голям камък в каруцата. Магаренцето както си вървяло, така и продължило. „Странно магаренце"- озадачила се лисицата и му хвърлила друг още по-тежък камък. Магаренцето още по-упорито задърпало след себе си товара. По пътя му го срещнали хора и го запитали: „Защо дърпаш тези ненужни камъни? Не е ли по-добре да се спреш и да ги премахнеш от каруцата? Веднага ги смъкни и ще ти стане по-леко!" Но магаренцето неразбиращо поглеждало към тях и обляно цялото в пот продължило упорито и още по-упорито да върви напред с цялата тежест. Лисицата наблюдавала магаренцето и все повече се забавлявала с него, удивлявала се на безкрайното му упорство. Тя му хвърляла все по-големи и тежки камъни..."Тежък е моят товар"- помислило си магаренцето, задъхано от непосилния труд. И издъхнало.
Близнаци
Веднъж, лястовички, които летели на юг, решили да поспрат и да си отдъхнат на едно дърво, под което се намирал кокошарник. Лястовичките започнали оживен разговор, в който описвали колко хубаво ще бъде на Юг, колко топло и прекрасно е там сега, как ярко свети Слънцето...Тези думи привлекли вниманието на една кокошка. Тя дълго слушала с удивление разказите на лястовичките и когато те отлетели, тя си помислила: „И аз искам на Юг! Ще е толкова хубаво да поживея малко там! Нали крилата и перата ми са си на мястото, всичко ми е наред...Аз да не съм по-лоша от другите?" И така тя твърдо решила да замине за Юг. Всички кокошки се събрали. Организирали огромна група за „подкрепа", всяка кокошка се опитала да даде ценен съвет, защото сред тях до сега не е имало такова значимо събитие и важна персона. Кокошката събрала кураж, обърнала се на Юг и се провикнала гръмко и тържествено, така че всички да я чуят: „Тръгвам!" И улавяйки попътния вятър, полетяла с всички сили. Ето прелетяла съседния двор, поляната, шосето, стигнала „невъобразимо" далеч и рухнала една ябълкова градина. И тук тя видяла рая на земята- огромни вкусни ябълки, много сочна зеленина имало навсякъде. Но всичко това я плашело, даже разпознала пазач! Върнала се обратно тя в курника и увлекателно, с дни разказвала, как са нещата там..на юг. Минало време и лястовичките отново кацнали на дървото и пак заговорили за топлия Юг. Но кокошките вече не мълчали, както обикновено. Когато чули за морето, скалите и пясъка, те викнали в купом: „Чакайте, чакайте, какви скали? Какъв пясък? Какво говорите? Вижте, ние си имаме наш кокоши авторитет!" И знаменитата кокошка-летец застанала пред всички, с притворени очи, знаещо заразказвала за градината, ябълките, стражаря..."Ето, такъв е Юг-допълнили в един глас кокошките!"
Рак
Те се заселили на Земята заедно с първите хора и винаги ги придружавали, винаги били до тях. Те можели да съществуват и разделени. Но това било рядкост и рано или късно Те се срещали. Отново се срещали. Нали така е устроен човек. Тя била красива и добра, Той- навъсен и неприятен. Тя била светла и радостна, Той- тъмен и печален. Тя носела на хората топлота и надежда. Той- хлад и завист. Тя изпълвала сърцата и мислите, Той опустошавал и отнемал силите.Тя идвала, за да помогне до смърт и после пак да възкръсне. Той живеел в постоянна несигурност, сменяйки своя облик и жителство. Нея всички я обичали, желаели, лелеели и благоговеели. Него всички го ненавиждали и отпращали в изгнание. Но хората зависели от тях в еднаква степен. И винаги било така. В началото идвала Тя, след нея неотклонно следвал Той. Даже и да не го забелязвали, Той все пак присъствал. Той преобръщал живота на другите с малки пакости или големи неприятности. А най-важното било, че той пречел на нея. Пречел на работата й. Понякога, само с появата си, Тя вече търпяла някакви поражения. И плановете си оставали само планове...Ах, колкото много е разрушено на Земята от Тях, не може да се създаде! Защото, ако срещнеш Него в самото начало на пътя, на Нея вече й е много трудно да отстрани всички прегради, които Той е поставил пред човека. И най-вече да го победи. В най-големият разгар на нейната дейност, Той най-много и се месил. Неговата основна задача била да не й позволява заедно с човека да се добира до целите. Често ставало така, че човек се свръщал на средата от пътя, под Негова заплаха. Дори на самия финал, Той можел да Я догони и да Я върне назад. И без нея на човек му оставало само да съществува. Защото без Нея е невъзможно да се живее. Без Нея животът губи смисъл, а смисълът завладява Той. Той превръщал обичайния ден в сив и безжизнен, а нощите изпълнени с безсъние и кошмари. На човек не му е по силите да се справи сам с Него. Посещения при психиатър или силните лекарства били полезни, но само временно. Да го излекува можела единствено Тя. Тя идвала и носела със себе си светлината и бъдещето. Но и с Нея не всичко било така просто. Тя напълно била способна да завладее човек и той я следвал, понякога с цената на живота си. Своя и чуждия. Тя тържествувала за победата си, а човекът, прогонил Него, се превръщал в Неин заложник. И човек пристъпвал към Нея, вървял, без да забелязва нищо и никой друг наоколо. По нататък настъпвала самотата, Тя тихо я таяла, а зад нея неизменно се прокрадвал Той. Но за щастие, по отделно Те трудно се срещат. Така си ходят заедно по Земята- Той и Тя. И без страх трудно се намира Мечта. Често, именно Страха ражда Мечтата. А зад Мечтата винаги се прокрадва Страха. Наша задача е да направим така, че страхът да не пречи на Мечтите да се осъществяват, а Мечтите да побеждават Страха.
Лъв
Живял някога един млад Елен, които имал огромни и красиви рога. Той много се гордеел с тях! Никой друг нямал такива разкошни рога. Около него пасели диви кози, които имали такива малки и криви рогчета, че те направо го разсмивали. А когато на пътя му застанели неугледните глигани, които пък въобще нямали рога, той пренебрежително профучавал покрай тях, отвръщайки пренебрежително поглед. Та нали има с какво да се гордее! Всичко в живота му било забележително, освен краката му...Струвало му се, че те не са чак толкова изящни, а някак много тънки, че и криви. Той на никого не споменал за това, но поради този свой „недостатък" доста страдал и преживявал. И ето, че веднъж в гората избухнал пожар. Всички диви животни побягнали панически. В този момент Еленът оценил достойнствата на своите мощни и здрави крака. Те го носили бърз, като вятъра. Той догонил другите елени, антилопи, диви прасета и...непременно щеше да се спаси от огъня, ако не бяха тези негови разклонени рога. Те се заплели в един шубрак, от който той не можел да ги измъкне. Мимоходом, около него преминали останалите диви животни. Той ги виждал, както и приближаващият се пожар. В този миг Еленът напълно осъзнал, колко хубави са в действителност краката му и колко нелепи са тези рога, пред на неговата гордост!
Дева
Преди много години четирима учени пътешествали с каравана в пустинята Кавир. През нощта сядали заедно около голям огън и си споделяли впечатленията. Всички се възхищавали на камилите. Тяхната издръжливост, сила и търпение направо ги изумявала. „Ние всички владеем перото- казал един от тях.- Дайте да напишем или нарисуваме нещо в чест на тези животни ,за да ги прославим!" С тези думи, той грабнал свитък пергамент и влязъл в шатрата, където горяла лампа. След няколко минути той излязъл и показал своето произведение на приятелите си.. Той бил нарисувал камила, която тъкмо се изправяла след почивка. Рисунката била толкова сполучлива, че камилата изглеждала като жива. Вторият също влязъл в шатрата и скоро се върнал с кратък делови очерк, описващ приемуществата, които камилата притежава за преход през пустинята. Третият съчинил прекрасно стихотворение. Към шатрата се отправил и четвъртият, но помолил да не го безпокоят. Минали няколко часа, огънят в огнището отдавна бил загаснал, приятелите заспали, а от слабо осветената шатра продължавало да се чува скърцащ звук на пишещо перо. Напразно чакали учените своя другар цели три дни. Те имали чувството, че шатрата е погълнала приятеля им, подобно на земята – Аладин...накрая, на петия ден, най-прилежният от всички прилежни се показал от шатрата. Черни сенки се виждали под очите му, а бузите му били хлътнали, обрасли с лека брадичка. С уморена походка и кисело изражение на лицето, все едно, че току що е ял зелени лимони, той приседнал при другите и с досада хвърлил пред тях внимателно прегънати няколко пергаменти. На първият от тях, от външната страна с големи букви по цялата ширина пишело: „ Идеалната камила или камилата, такава каквато трябва да бъде..."
Везни
Преди много години, стар индианец разкрил житейска истина пред своя внук: „Във всеки човек съществува вътрешна борба, много приличаща на борбата между два вълка. Единият вълк представлява злото- завист, ревност, съжаление, егоизъм, амбиции, лъжа...Другият вълк представлява доброто- мир, любов, истина, надежда, състрадание, вярност..." Малкият индианец, трогнат от дъното на душата си от думите на двоя дядо се замислил няколко минути, а после попитал: „ А, кой вълк побеждава накрая?" Старият индианец се усмихнал едва забележимо и отвърнал: „Накрая винаги побеждава този вълк, който си хранил повече!" Скорпион
Веднъж един учител се приближил към своя много уважавана колежка и я обвинил, че методът й на обучение е абсолютно алогичен, че това са някакви безумни бъртвежи, на които другите се възхищават. Учителката го изслушала и после извадила от чантата си скъпоценен камък. Тя посочила търговски център и отвърнала: „Отнеси го в магазин, където търгуват със злато и сребро и да видим дали ще успееш да го продадеш за сто фута злато." Учителят пробвал какво ли не, но навсякъде му давали не повече от сто сребърни монети. Върнал се при учителката, а тя му казала: „Чудесно! А сега отиди при онзи бижутер и да видим, какво той ще е готов да даде за този камък." Учителят отишъл при бижутера и бил истински изненадан, когато той му предложил сто фута злато за камъка. Учителката добавила: „Вие се опитвате да разберете природата на знанията, които давам, подобно на търговците продаващи злато и сребро. Но, ако желаете да можете да оценявате истинската стойност, трябва да станете бижутер!"
Стрелец
Живяла някога Жаба. Весела такава. Всяка сутрин Жабата ходила при Реката. Реката била спокойна и тиха, Жабата много обичала да гледа в нея, буквално като в огледало. Жабата крякала, заставала в безсмислени пози, радостно подскачала напред-назад. Реката и отговаряла с тих ромон и тайнствена тишина. Така минавало времето. Всяка сутрин Жабата се втурвала към Реката и я поздравявала със закачливи викове. Реката блестяла озарена от лъчите на слънцето и изглеждала толкова неповторимо привлекателна, красива... Но веднъж Жабата не пристигнала. Не отишла при Реката и на втория и на третия ден. Реката чакала. Понякога изглеждало, че тя съвсем притихвала, ослушвала се с надежда, за да чуе познатите стъпки и весели звуци. Но Жабата я нямало вече. И тогава Реката започнала да тъжи. Всичко в нея загубило покой. Тя се „мятала" от мъка и копнеж по своята Жаба. А в дълбините й започнали разни метаморфози. Тя станала по-бурна и пълноводна, така се появили нови подводни течения, водовъртежи...Реката престанала да бъде онази спокойна Река, която била някога. Тя търсила Път и веднъж през пролетта, когато дъждовете я препълнили, поела бързо в някаква посока. Реката се надявала, че пак ще срещне онази Жабата, която, както се оказало, означавала толкова много за нея. И тя се надявала. Понякога звездите осветявали пътя й напред, където я посрещало Слънцето. И ето, че след като преодоляла дълъг и труден терен, Реката видяла пред себе си безкрайна и необятна водна шир- величествено Море. Всичко това възпроизвело усещане на страх, но и необясним трепет пред тази красота. Реката се напълнила с нови и непознати за нея чувства. Тя се оставила на Морето, разтваряйки се в него- напълно и без остатък. Тя се отдала на огромните и дълбоки сили, които се слели в едно с нея. И сега, когато вълните я повдигат към върха, а Слънцето прониква в най-тъмните дълбини, Реката си спомня за нея, за Жабата, която й помогна да намери онова, което й е било истински необходимо- да намери Себе си. А понякога й се е струвало, че самата Съдба е била онази Жаба, указваща й да търси път към Щастието.
Козирог
Всички му говорели ,че това е най-високата планина. Всички му говорели, че това е най-опасната гора в целия свят. Всички му говорели, че още никой не е бил – там на върха. Но една сутрин, той събрал всичко необходимо и се отправил на път. Пътят бил невероятно сложен. Не веднъж той трябвало да балансира между пропасти, между живота и смъртта. Тялото буквално започнало да не се подчинява или да реагира неохотно на заповедите на ума. Но той продължавал да се изкачва, стиснал зъби и шепа нечути думи. Последните метри се оказали пълен ад. И ето, че мозъкът се отказал да разбира, къде се намира и започнал да рисува странни, сюрреалистични картини. Тогава тялото събрало сили, непосилната задача вече не изглеждала такава и то продължило да се катери към върха. И успял. Достигнал върха изпълнен с непрогледна тъмнина и ревове на зверове. Той се отпуснал в кратък и неспокоен сън. Развиделило се, а утрините лъчи му поднесли ново впечатление- на разстояние няколко километра от покорения връх започвал нов път към друга планина, която била два пъти по-голяма и по-висока от завоюваната.
Водолей
В началото на 14 век започнало строителство на великолепна катедрала. Ръководството на работата трябвало да се възложи на някого и поради тази причина, свещеник решил да нагледа зидарите. Избрал трима от тях, отишъл към първия и го попитал: „Брате мой, разкажи ми за твоята работа!" Зидарят се обърнал и отговорил с глас, изпълнен със злоба и ненавист: „Както виждаш, стоя пред каменна плоча- един метър висока и два фута широка. И с всеки удар на чука, аз чувствам как частичка от живота ми си отива. Погледни захабените ми и пълни с мазоли ръце! Лицето ми е покрито с прах, а косата ми е посивяла. Тази работа никога няма да свърши, а ще продължава ден след ден. Това ме обезкуражава. Къде е удовлетворението? Аз ще умра много преди катедралата да бъде построена за другите. Монахът се приближил към втория зидар и го попитал: „Брат мой, разкажи ми за твоята работа!" Вторият зидар му отговорил с тих и спокоен глас: „ Както виждаш, аз стоя пред огромен камък- метър висок и два фута широк. С всеки удар на чука, аз имам чувството, че създавам живот и бъдеще. Погледни, аз мога да направя така, че моето семейство да израсне в дом, по-голям и хубав от този, в който съм израснал аз. Моите деца ходят на училище. Без съмнение, те ще постигнат в живота повече, отколкото мен. И всичко това е възможно, благодарение на моята работа. Аз ще отдам на катедралата всичките си умения и тя също ще ми се отблагодари. Монахът отишъл към третия зидар и него попитал: „Братко мой, разкажи ми за своята работа!". А третият зидар му отговорил с широка усмивка и глас преизпълнен с радост: „Както виждаш, аз стоя пред каменен блок метър висок и два фута широк. С всеки удар на чука аз чувствам, че изсичам своята съдба. Погледни, виждаш ли какви прекрасни резки дълбая в него. Стоейки тук, аз не само отдавам труда и уменията си, а правя онова в което вярвам и което обичам. Вселената е отражение в нашите души, а катедралата е храм за Бог, който ще раздаде на всекиму заслуженото. Тук около този камък аз се намирам в мир със себе си, намирам смисъл за живота си, защото зная, че този храм ще остане дори когато мен вече ме няма...." Монахът се отдалечил, прибрал се у дома и спал спокоен сън, такъв , какъвто не е имал от дълго време. На другия ден дал длъжността на третия зидар.
Риби
Живял някога един човек и както следва- дошло време и умрял. След това видял себе си отгоре и много се изненадал. Тялото му лежало на леглото, а на него му останала само душата. Голичка, напълно прозрачна, така че всичко можело да се види през нея. Човекът много се разтроил- без тяло му било толкова неприятно, някак не уютно. Всичките му спомени се връщали, виждали, подобно на цветни рибки, които плували в душата му. Сред тях имало много приятни и красиви, към които поискал отново да се върне. Но имало и такива, от които му станало неприятно и страшно. Той се опита да се отърси от грозните, но така и не успял. Тогава се помъчил отгоре да постави по-хубавите и симпатичните, а останалите да подтисне. И поел по указания му път. Бог го погледнал за мимоходом, но нищо не му казал. Човекът решил, че Бог не е забелязал другите му спомени, зарадвал се и се отправил към Рая, още повече, че Бог не затворил вратите пред него. Минало време, даже е трудно да се каже колко, защото времето там където се намирал той, вървяло по друг начин, отколкото тук на Земята. И човекът се върнал назад към Бог, а той го попитал: „Защо се върна, нали аз не затворих вратите на Рая пред теб?". Човекът отговорил: „Господи, не се чувствам добре в този Рай. Страхувам се да направя и крачка. Хубавото в душата ми е малко и не може да прикрие всичките натрупани глупости, насъбрали се в нея. Притеснявам се, че всички ще видят всъщност колко съм лош." Господ му от върнал: „Какво искаш от мен?". Човекът изстенал: „Ти си велик и всемогъщ. Аз зная, че ти видя моите грехове, а защо не се опита да ме спреш?". Господ му казал: „Защото съм създал само Рая, Адът всеки сам носи в себе си". Човекът продължил: „Смили се над мен и махни всички лоши спомени от душата ми!" . Бог бил милосърден и му отвърнал: „Очаквах от теб друга молба, но ще изпълня тази, която ти поиска!" И така човекът забравил за предателствата, но така изгубил и спомените за любовта, забравил за паденията, но вече не си спомнял и за изкачените върхове. Душата му била празна и готова пак да се роди...
|
